Образът на народа в поемата ''Септември'' - Гео Милев


Творческият период на Гео Милев съвпада с множество социални проблеми в България. Това обуславя и основната тема в творчеството му. Миналият век остава паметен с многоликата страна на войната, човешкото отстояване на свободата, изборът между новото и старото. Навлизат нови движения, предимно свързани с политиката, при което човекът трябва да избере това, което е по-доброто за самия него. След участието в Първата Световна война, България е изправена и пред вътрешни междуособици в страната – Септемврийското въстание. Именно то дава тласък на Гео Милев да напише своята поема „ Септември”. Авторът изразява своя лична позиция, което пък успява да го направи и съпричастен към случващото се към народа. А народът е най-голямата жертва и всъщност „модерната душа”, поради различията във вътрешния и външния Свят не може да покаже пълния си потенциал. В „Септември” народът оказва съпротива, извоюва правото си на избор, на лична свобода. Гео Милев, като съвестен гражданин, а и като пряк свидетел на случващото се успешно успява да пренесе читателя от 21 век във време на въстание.

Поемата „Септември” от Гео Милев има социален, политически, митологически, дори и образователен характер. Но човекът, като основен двигателна Света, като чувстващото и емоционалното същество стои в центъра на всички събития, народът, чрез своите желания и стремежи се превръща в едно цяло – силно и безспирно. Образът на народа в случая е представен като част от „всичко” в поемата. Той е само помощник в пълното разбиране на творбата, но определено е най-яркият образ в поемата, защото със своя вик и вой остава „чут” и запомнен.
Още с началото на произведението се въвеждат основните идеи.
„Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.”

Тук веднага още от първия ред може да се групират думите нощта – мъртва и утроба - ражда. Нo в самата поема те са разменени. Нощта ражда, но всъщност от нощта се носи страх, смърт, докато раждането се свързва с новото, с деня. Мъртвата утроба пък не би могла да се свърже с раждането, защото нищо не би могло да се роди от мъртвото, от изчезналото. Нощното раждане е незабелязано, нощта е тъмна, безкрайна, именно затова от нея се ражда и вековната злоба на роба. Вековността и безкрайността могат да се приемат за синоними, а зад ”роба” стои народът. Тук дори не става дума за робовладелческо общество, а просто за противоречието между народа и властта. „Пурпурнят гняв” пък е израз на властта, т.е. показва до каква степен всъщност е нараснал гневът им. Не случайно той е и подсказан чрез епитета „величав”, което още повече подсилва гнева на хората. С това си четиристишие, Милев всъщност въвежда читателя в света на тиранията. несправедливостта и омразата.

По-нататък в поемата е много добре изградена същността на народа. Но отново нощта е застъпена „Дълбоко сред мрак и мъгла” – освен мрака, мъглата също допринася за настроението на „Септември”. Освен за настроението, мракът служи и за фон на „нарисуваната” картина на автора. Интересно е как в тъмнината се забелязва местоположението на отделните групи хора, намиращи се:
„...из кални паланки 
села 
градове 
дворове 
из хижи, колиби 
из фабрики, складове, гари 
хамбари 
чифлици 
воденици 
работилници 
юзини 
заводи:”
С изключителната си детайлност, Гео Милев придава по-ясна представа за многобройността на недоволния народ. Това всъщност е и истинският народ – обхваща всички – и работници, и селяни и граждани. Единствено „висшите” ги няма. Все едно авторът набляга на факта, че народът е тук, на земята и го подсилва с по-нататъшно конкретизиране:
„...през камънаци 
вода 
мътни вади 
ливади 
нивя 
лозя 
овчарски пладнища 
глогини 
изгорели стърнища 
трънаци 
блата: „
Всички тези „обекти” са пряко свързани с природата, със земята – те са нейни образуваня, нейните деца. Лозята, градините, нивите пък са тези, които дават плодовете, но тези плодове се раждат предимно заради грижите на народа. Изключителната връзка между народа и земята се наблюдава и в продължението на творбата, а именно чрез описанието на самия народ:
„...кални
гладни 
навъсени 
измършавели от труд 
загрубели от жега и студ 
уродливи 
сакати 
космати 
черни 
боси 
изподрани 
прости 
диви 
гневни 
бесни”
Тези определения биват свързани с труда – хората са измършавели от труд, загрубели са, дори авторът не пести епитети, които правят народа леко неприятен. Освен неприятния им външен вид, хората са и с ужасни човешки качества. За това подсказва още и самото начало, което разгръща злобата им, която после е допълнена от „прости, диви, гневни, бесни”. Това описание пък говори за тяхното първично въоръжаване, защото „диви” веднага ни препраща към първобитното общество. Народът ни е:
„...а с прости тояги, 
шопи със сопи 
с пръсти 
с копрали 
с търнокопи 
с вили 
с брадви 
с топори 
с коси”
Изглежда гневът на народа се е наслагвал, докато не е избухнал, под формата на въстание. Това въстание идва неочаквано, то е импулсивно, не е подготвено, „а ръцете – не с бляскави шпаги”.
Просто търпението достига своите граници и когато ги преминава, то се преражда в един див народ, обединен от викове и вой. Отделно те не представляват нищо, те са едни изтерзани човеци, но заедно те са „неудържими, страхотни, велики: Народ”
Тук обединението създава силата и в цялата първа част на поемата се характеризира образът на отделния човек, който, събран с други, като него образуват един народ!

Втората част от поемата е резултатът от надигането на народа. В нея се крие символът на слънчогледите. Те „погледнаха слънцето” тоест нощта си е отишла, настъпил е нов ден. Появяват се положителни чувства, добро настроение, което веднага изчезва. От слънчогледите, които гледат слънцето и които са символ на надеждата за нещо по-добро, те се превръщат в слънчогледите, паднали в прах. Гръмовете, ударите и куршумите убиват добротата, надеждата и желанието за борба.

Това проличава от третата част на произведението, където народът е унижен, по-нисш от просяк, останал без мозък и нерви. Той няма нищо – както материално, така и духовно. Народът остава без мозък, тоест вече не мисли за нищо, което би могло да му се случи. Дори и „без мозък”. идеята за въстание е толкова застъпена в главата му, че той въстава/
„...- и писа със своите кърви:
       СВОБОДЕН!”
Желанието за свобода е неимоверно голямо, вярата още не е напуснала унижения народ.
„Глас народен: Глас Божи” – първата фаза към свободата е изпълнена – народът е на лице, той е обединен от вярата си и волята си за по-добър живот. Смелостта им е толкова голяма, че дори граничи с дързостта.
„Пред нас е смъртта – о нека!”. 
Хората не се страхуват от най-лошото, защото вярват, знаят, желаят го. Смятат,  че не са сами, Бог е с тях, а той е всеможещ и може да ги спаси – ако не в този свят, то е отвъдния. И така въоръжени с вярата и силата на обединението, народът ликува при факта, че е месец Септември. Дори сам го определя като месец на кръв, но и на подем. Хората знаят, че кръв ще има, но Бог ще им помогне да достигнат така желаната си мечта.

Петата част от поемата е допълнение към първата. Разликата е там, ч в първата част е самата подготовка към великото дело, тогава есе образува народът, докато петата част е самият резултат. Народът въстава – отново с чук в ръка, със сърп сред полята. Подготовката е само емоционална, оръжията са все още техните подръчни материали. Мракът и мъглата са заменени от главата и студа. Основното допълнение към петата част е извадката от народа. Хората, които всъщност не присъстват в народа са ясно изброени, но читателят трябва да проявява особено внимание, тъй като едно отрицание „не” би могло да даде напълно грешна представа за поемата.
Всички тези:
„...(не гении
таланти
протестанти
оратори
агитатори
фабриканти
въздухоплаватели
педанти
писатели
генерали
съдържатели
на локали
музиканти
и черносотници)” са приведени под едно общо. Те са колкото различни, толкова и еднакви. Те са „елитът”, „другите”,, пълната противоположност а простия народ. Докато народът е по ниви
, лозя и води, другите са «въздухоплаватели», те са над земята, те са във въздуха, нямат връзки с народа, а го гледат отвисоко. Гео Милев отново подчертава състава на народа, чрез отделни епитети, човешки състояния и «професии». Но и тук има преминаване от единичното към общото - «хиляди маса народ». Хилядите вери, воли, диви сърца и черни ръце копнеят за народний възход и светъл живот. За числеността на разбунтувалите се хора говори «цялата в трепет и смут разлюляна страна». Туй е използвана думата «страна», а не «земя», защото авторът може б иска да намекче, че в смут потъват всички, които управляват страната, тоест «другите». Ако се върнем в началото на произведението, където «нощта ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба» и ако погледнем и към края на пета част н» на бурята яростен плод», то може да се окаже, че всъщност мъртвата утроба е дала своя яростен плод, породен от злобата.
След като народът е обединен и с ясна цел, на него не му остава друго, освен да започне решителната си битка. Но битката тук е наречена «трагедия», тоест народът е подготвен за евентуален провал. И наистина така се и получава.
Осмата част започва с «Първите паднаха в кърви» и разкрива ужаса на един народ, на «разбитите селяни», «бягащи в ужас на всички страни». «Платени войници» и «разлютена милиция», които всъщност са част от другите убиват всички «бунтовници», за да осигурят спокойствие на висшите, на самите тях. Какво е смъртта на някакви селяни, какво е писъкът на изплашени баби, деца и жени? Нищо. Гневът на народа и гневът на другите се среща лице в лице, но земните, обикновените хора не съумяват да се справят с куршумите и картечниците. Първоначалната мощ и неудържимост на народа угасва. Изходът е само един: «Всеки да си спасява живота.” Тук не може да се говори за тези възвишени постъпки, познати от историята – смъртта заради Родната не е застъпена като мотив. Може би хората прибягват до спасение, защото само ако останат сред живите ще могат да продължат борбата си против управниците. В крайна сметка септември се оказва наистина кървав. След тази „буря” настъпила в страната, всичко стихва, отминава.
„Край.
Урагана престана,
халата
спря най-подир:
мир
и тишина
настана
по цялата
страна.
Кървав на боговете курбан.”
Настанала е тишина, буквално се наблюдава мъртвешка тишина. Но дали и мирът е настъпил? Смъртта на хората не гарантира мит, защото те са отново тук, отвъд, с Бог. И сега мъртвите им тела се превръщат в жертвопринушение на боговете, като символ на благодарност.

В края на поемата, Гео Милев разкрива всъщност истината за убитите, за жертвите. Мъчениците, дори и мъртви, реват. Жертвите са „безброй” и се чува викът им, биещ по ушите „ти”, като под „ти” могат да се приеме както властта, така и самият Бог. Дори и от отвъдния Свят народът не седи безучастно, той не се е превърнал в някаква висша сила, която единствено да наблюдава случващото се отвисоко. Народът е разочарован, той пряко задава въпроса си: „Кой излъга нашата вяра?” Този въпрос е отправен към този, който ги чува и виковете на народа бият ушите му. Но този някой не отговаря. Той мълчи, което се приема като незнание. „Ти мълчиш? Не знаеш?” Вярата в народний възход е изпарена, волята е убита. Сега народът знае какво иска, с ясното съзнание,че целта му е „Долу Бог!”. Бог е на небето, мъртъвците, като напуснали телата си имат възможността да се възкачат до небето. „Хвърляме бомба в сърцето типревземаме с щурм небето” – след неуспеха на хората на земята, те опитват и имат вярата, че ще могат да превземат отново и чрез мир, а чрез щурм небето. Тук идва и въпросът дали Бог всъщност е наистина Богът, познат на вярващите. Гневът на народа успява да запрати мъртъв надолу Бога, време е за справедливост, за прекъсване на тиранията. Зад „Бог” тук се крие властта, управляващите. Викът „Долу Бог!” е всъщност „Долу властта”. Хората отново са обeдинени, но този път решителността наистина е налице, за което говорят „небесните мостове/високи без край’. Тези мостове всъщност са недостижими, защото са високи без край, т.е дори не се и виждат, тъй като са в далечината "в безкрайността". Но и това не може да спре разбунтувалия се дух на народа.
„...с въжета и лостове
ще снемем блажения рай
долу
върху печалния
в кърви обляния
земен шар.„

Отново хората използват обикновени материали, което подсказва за силата на волята за справедливост. Гео Милев предлага един положителен финал, обнадеждаващ ни за бъдещето. Снемането на блажения рай длу върху печалния земен шар е символ на идващото блаженство и щастие за земните хора. Народът всъщност извоюва своя лична независимост, свобода. „Без Бог! без господар”. Освен чисто човешката свобода, характеризираща се с повече права, човешкият живот ще се превърне единствено в един безкраен възход. Дори кървавият септември ще бъде май. Септември, месецът на падащите лиса и упадъка ще се превърне в май – месецът ще , в който всичко разцъфва, слънцето стопля природата, а и хората. Добрината нахлува. За финала Гео Милев избира „предсказанието”, че „Земята ще бъде рай – ще бъде”. Но всички планове за възход са предхождани от частичката „ще”. Тук се появява несигурността, съмнението и въпросът „дали пък това наистина ще се случи?” Поемата вдъхва позитивизъм, но ако все пак човек се загледа, позитивните мисли биха могли да се заместят със съмнението. Въпреки повторението на „ще”, Милев успява да създаде едно настроение за справедливост и оптимизъм.


Поемата „Септември” разкрива няколко различни лица – това на народа, това на властта и това на поп Андрей. Основният сблъсък е между народ-власт, с което авторът иска да покаже един друг туп конфликт, един сблъсък на интереси на хора, от една държава. Те всички са един вид братя, но това не пречи да се породи несъгласие. Гео Милев има за цел да изясни как народът, който винаги се приема като безгласен и безправен, може да достигне мечтата си, може да наддаде вик и да се радва на справедливостта. Поемата вдъхва увереност в доброто и заставя читателя да се замисли за волята и вярата на прадедите си и да си вдъхне доза национална гордост.


Това са мои разсъждения, които не са съобразени с виждания на литературни критици!

0 коментара:

Публикуване на коментар